Становище на Сдружение „Единение за семейството и децата” относно законопроект на ВМРО

относно предложение за законопроект за изменение и допълнение на Закона за социалните услуги („ЗСУ”), обявен от ПГ„ВМРО – Българско национално движение” на 05.06.2020 г.


Уважаеми дами и господа,

„Единение за семейството и децата“ е сдружение на родители и граждани на Република България, чиято цел и мисия са запазване на изконните български традиции и единението в името на българското семейство. Сдружението е предоставило редица становища на вниманието на държавните институции относно проблемите в ЗСУ и социалното законодателство, и е участвало активно в обществени дискусии на тази тема.

С настоящото бихме искали да Ви запознаем още веднъж, след проведената среща в гр. Варна на 08.06.2020 г., с нашето мнение и аргументи относно предложения законопроект за изменение на ЗСУ.

1. Считаме, че „преименуването” и опитът за тълкуване на понятието за социални услуги в ЗСУ (§1 от законопроекта), не решава по никакъв начин същностните, фундаментални проблеми в основата на ЗСУ, срещу които родителските организации протестират вече повече от година. Дори напротив – създават се сериозни вътрешни противоречия в самия закон поради несъответствие между декларираните му цели и заложените в ЗСУ механизми и принципни положения, например:

1.1. Заявлението, че „Предоставянето на социални услуги не е търговска дейност по смисъла на Търговския закон” (§ 1 т. 3 от законопроекта) не отменя по никакъв начин търговския характер на социалните услуги според ЗСУ:

  • Частните доставчици на социални услуги по ЗСУ са по дефиниция търговци, български и чуждестранни физически и юридически лица (чл. 30 ЗСУ) – каква друга дейност биха извършвали търговците, освен търговска по смисъла на ТЗ – по занятие срещу възнаграждение, т.е. печалба?
  • Ползването на социални услуги поначало е платено (чл. 102 ЗСУ)
  • Целият механизъм, заложен в ЗСУ, относно създаването, организирането, предоставянето, финансирането на социални услуги, е заложен на търговски и пазарен принцип (чл. 1, ал. 2, т. 5; чл. 18, ал. 1; чл. 48, ал. 1 и ал. 3; чл. 57, ал. 1 и др. от ЗСУ) и няма как с една декларация да се промени същността и съдържанието на целия закон.

Един от аргументите на доставчиците на социални услуги е, че в момента тази дейност се осъществява основно от юридически лица с нестопанска цел (НПО), а те не разпределят счетоводна печалба. Всъщност това, че не разпределят печалба, съвсем не означава, че не образуват такава. Ако разгледаме финансовите потоци на един от най-големите доставчици (фондация „Асоциация Анимус“), ще установим, че разполага с годишен бюджет колкото този на Държавна агенция за закрила на детето (ДАЗД); както и че притежава 4 дъщерни търговски дружества (ЕООД), чрез които също предоставя социални услуги и генерира печалба.

Според изменения в Закона за концесиите (чл. 8, ал. 3 ЗК) е предвидена дори възможността социалните услуги да бъдат отдавани на концесия. Искаме да попитаме – кой даде право на държавата да отдава на концесия българския народ и българските деца???

1.2. Декларацията „Чрез предоставянето на социалните услуги се осъществява конституционно установената закрила на семейството, майчинството и децата, на възрастните хора и на лицата с физически и психически увреждания” (§ 1 т. 3 от законопроекта) влиза в противоречие с множество разпоредби и принципни положения от ЗСУ, които са в нарушение на Конституцията на Република България („КРБ”), тъй като в сила остават напр.:

  • свободният и неограничен достъп на доставчиците на социални услуги („ДСУ”), включително чуждестранни, до всичките лични данни на българските граждани (чл. 81, ал. 1 ЗСУ), като държавните и местни органи са подчинени на ДСУ и са длъжни да им ги изпратят в какъвто срок и вид ДСУ пожелаят. Ако оставим ЗСУ да „влезе в сила за малко” как смята държавата след това да върне тези лични данни и да обезщети гражданите си?  
  • свободният и неконтролиран достъп до децата от ДСУ по всяко време без знание и съгласие на родителите – т.нар. „мобилни услуги” в ясли, детски градини и училища (чл. 17, ал. 5 и чл. 136, ал. 3 ЗСУ), както и „обучението” е социална услуга (чл. 15 т. 5 ЗСУ). Как държавата ще гарантира и контролира тези обучения от всякакви НПО (включително чуждестранни), след като такъв контрол не е предвиден? Разполагаме например с официални данни за програми, свързани със сексуалното образование в българските училища, които се провеждат от НПО, финансирани от чуждестранни фондации – при необходимост бихме могли да Ви ги предоставим.
  • налагането на задължителни социални услуги на родителите не само от съда, но и по преценка на дирекция „Социално подпомагане” („ДСП”) (чл. 88, ал. 2 ЗСУ) – предпоставка за злоупотреби и корупция
  • противопоставянето на правата на родителите на правата на децата (чл. 87 ЗСУ)
  • редица правни абсурди като това малолетно дете (т.е. може и бебе) само да поиска предоставяне на социална услуга без да се уведомяват родителите, а само ДСП (чл. 87 ЗСУ); както и лице, поставено под пълно запрещение да поиска писмено социална услуга, а „желанието” му да има превес пред мнението на настойника (чл. 91, ал. 1 и ал. 4, чл. 95, ал. 2, чл. 96, ал. 2 ЗСУ) – ДСУ ще „изследват” тези „желания” (чл. 91, ал. 3 ЗСУ)
  • липсата на адекватни механизми за контрол от държавата, включително съдебен, на действия или бездействия на ДСУ, които за сметка на това притежават широки правомощия, свързани с децата, семейството и нуждаещи се граждани
  • липсата на отговорност на ДСУ за вреди от действията или бездействията на ДСУ, при положение, че дейността им засяга чувствителни области като личните и семейните отношения, защитата на личните данни и др. – частните доставчици (търговци и НПО) не носят отговорност и по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди
  • за служителите на частните ДСУ не важат и изискванията на Закона за държавния служител, въпреки че те ще изпълняват високо отговорни дейности, свързани с деца и възрастни в уязвимо положение
  • съдействие и дори подчиненост на всички държавни и местни органи да предоставят информация и „подкрепа” на ДСУ, вкл. от МВР (чл. 81, ал. 1, чл. 137, ал. 2 ЗСУ), като ДСУ обучават и „супервизират” държавните служители как да насочват клиенти към тях (чл. 120-122 ЗСУ). Ще припомним, че според изменения в АПК (чл. 21, ал. 1) ДСУ ще могат да издават дори индивидуални административни актове с всички законови последици, вкл. принудително изпълнение
  • Чрез ПЗР на ЗСУ влизат в сила и всички изключително важни изменения в други закони – Закона за закрила на детето („ЗЗДет.”), Семейния кодекс („СК”), Закона за предучилищното и  училищното образование („ЗПУО”), Закона за защита от домашно насилие (ЗЗДН), и др., например:

– в ЗЗДет.: въвежда се координационният механизъм и мултидисциплинарните екипи (нови чл. 36 г – 36 д ЗЗДет.); анонимните сигнали без никаква отговорност на подателя (нов чл. 36а ЗЗДет.); „мерките за закрила на детето” са социални услуги (чл. 74, ал. 1 т. 1, чл. 88, чл. 90 ал. 3 и др. от ЗСУ)- включително „настаняване извън семейството”; цялата дейност по приемната грижа е предоставена на ДСУ (вкл. подбор и контрол) (нов чл. 34а ЗЗДет.), и др.

– в СК: становищата на ДСУ ще се използват като доказателство в съда при спорове за родителски права, а на родителите могат да се наложат задължителни социални услуги (нов чл. 138а, ал. 1 от СК); ДСУ ще отговарят за контактите между родители и деца, както и между родителите (нов чл. 138а, ал. 2 от СК).

Особено притеснителни са разпоредбите в СК за осиновяване на деца без знанието и съгласието на родителите (чл. 59, чл. 84, чл. 93 и чл. 137 СК), включително в чужбина. В условията на небивала, безпрецедентна демографска криза, България се явява донор на деца за международно осиновяване, като държавата ни се промотира от агенции в чужбина със своите прекалено слаби регулации (цели 36 акредитирани агенции за международно осиновяване в България!). Според ЗДДС посредничеството при осиновяване е свързано със социалните услуги и дори е освободено от ДДС (чл. 40, нова т. 4).

– в ЗЗДН: документите, издадени от ДСУ придобиват силата на доказателствени средства пред съда (чл. 13, ал. 3, т. 2 ЗЗДН). Нещо повече – самите ДСУ „разработват, организират изпълнението и изпълняват програмите”, които са предвидени като мерки за защита по ЗЗДН (чл. 6, ал. 4 ЗЗДН)

– в ЗПУО: ДСУ се намесват и в „личностното развитие на децата и учениците”(чл. 198, ал. 2-3; чл. чл. 264, ал. 1; чл. 283, ал. 7 ЗПУО)

Изключително притеснение буди фактът, че доставчиците могат да бъдат както чуждестранни лица, така и чуждестранно финансирани без никакви ограничения (чл. 30, т. 2 и чл. 41, ал. 2 ЗСУ), както и да предоставят услуги без лиценз за срок от 6 месеца в рамките на една година(!) (чл. 31, ал. 3) – при положение, че ще имат достъп до всички лични данни на българските граждани, неограничен достъп до българските деца и семейства, и дори ще им се делегират държавни правомощия.

Това са само част от примерите за противоконституционни разпоредби в ЗСУ, които ще влязат в сила и ще се прилагат, въпреки декларираната „конституционно установена закрила” в законопроекта. Съответствието с Конституцията би следвало е налице във всеки закон, без да е изрично заявено – все пак КРБ е върховен закон в държавата (чл. 5, ал. 1 КРБ). Бихме могли да Ви предоставим пълно становище относно несъответствието на ЗСУ с КРБ при интерес от Ваша страна.

Да припомним, че установяването на противоконституционност на ЗСУ е предмет на дело No 3/2020 г., висящо в момента пред Конституционния съд. В случай, че ЗСУ влезе в сила на 1-ви юли т.г., бихме могли да изпаднем в ситуация на правна несигурност при вероятното обявяване на целия закон или части от него за противоконституционни.

2. Относно измененията в Закона за закрила на детето (ЗЗДет.) според законопроекта

2.1. Предложеното съкращаване на сроковете за оспорване по административен ред на заповедта на ДСП за временно „настаняване на дете извън семейството” (§ 2 т. 3 от законопроекта), при оставане в сила на всички други предпоставки за безконтролно и безотговорно „отнемане” на деца в ЗЗДет. и подзаконовата му база, считаме за крайно недостатъчно и със спорен ефект. Фундаменталните проблеми в основата на ЗЗДет. – широките понятия за „риск” и „насилие” над дете, широките правомощия на ДСУ („мерките за закрила”, приемната грижа, становища за „родителска компетентност”, и др.), липса на отговорност за вреди, и много други, остават в сила.   Тези промени са не само недостатъчни, но могат да бъдат и опасни – 7-дневният срок за обжалване от страна на родителите е крайно недостатъчен, тъй като в този срок те може да не са в състояние да организират защитата си (в чужбина, в болница и т.н.), а в повечето случаи говорим за бедни семейства, които трябва за този срок да намерят адвокати, финансови средства, да пътуват и т.н. Още повече, че според законопроекта се отнема възможността на родителите да обжалват решението на съда (нов чл. 27а, ал. 6) – следователно считаме, че вместо да се защитят правата на родителите, те необосновано се ограничават чрез предложените промени. Производството по административното дело отново се дублира с производството по чл. 28 ЗЗДет., където родителите дори не са страна, не се призовават, не им се предоставят документите по делото, а сроковете са неоправдано дълги – създава се още по-голяма правна несигурност и възможност да злоупотреби, тъй като за родителите остава единствено едноинстационното обжалване по административен ред, предлагано в законопроекта.

2.2. Премахването на ДСУ от „мултидисциплинарните екипи” по чл. 36 г (§2, т. 4 и т. 5 от ЗСУ) е лек уклон в правилната посока, но не решава никакви същностни проблеми нито в ЗЗДет., нито в ЗСУ. Чрез ПЗР на ЗСУ се въвежда на законодателно ниво самата порочна практика мултидисциплинарни екипи с полиция да нахлуват в семейния дом или да отвеждат дете от учебното заведение само по анонимен сигнал, а законопроектът не променя нищо в това отношение. За родителите остава само да доказват своята „невинност” (още един правен абсурд и нарушение на принципа за невиновност) в 7-дневен срок според законопроекта, вероятно без да имат документите по делото, и разбира се, ако намерят средства за дела и адвокати (за всяко дете се води отделно дело).

Още повече, че със ПЗР на ЗСУ се въвежда и нов чл. 36б ЗЗДет., който чрез понятието „дете в риск от изоставяне” задейства механизма по „Наредбата за условията и реда за осъществяване на мерки за предотвратяване изоставянето на деца и настаняването им в институции, както и за тяхната реинтеграция” („Наредбата”) за мерки спрямо деца по многобройни, подлежащи на широко субективно тълкуване обстоятелства (напр. „при постъпил сигнал”; „родителите са без постоянни доходи и/или без жилище”, „други обстоятелства, които поставят детето в риск от изоставяне” и др.). Според измененията в чл. 11, ал. 3 и чл. 19, ал. 4 от Наредбата ДСУ се включва в социалната работа, т.е. може да участва напр. в съставянето на „социалния доклад” в семейния дом или в решението за реинтеграция (т.е. дали детето изобщо да се върне в семейството).

Преименуването на стратегия и програма (§ 2 т. 1 от законопроекта) изобщо няма да коментираме по същите съображения като в т. 1 по-горе – преименуването на понятия не решава същностни и съдържателни проблеми в закона.

Абсолютно сме съгласни, че ЗЗДет. се нуждае от спешни и фундаментални изменения, за да се осъществи в пълна степен конституционната закрила на децата, семейството и майчинството. Бихме могли да Ви предоставим нашето пълно становище по въпроса.

3. Отговаря ли ЗСУ на нуждите на хората с увреждания

С приемането на ЗСУ погрешно се счита, че с него ще се решат проблемите на хората с увреждания. При наличието на Закон за хората с увреждания, Закон за личната помощ и Закон за социално подпомагане и др., приемането на още един закон предвид изложените противоречия с Конституцията навежда на мисълта за съвсем различна цел, а именно – приватизиране на целия социален сектор и поставянето под контрол, без реално право на защита, не само на най-уязвимата част от населението, но и на всеки един гражданин, с всеобхватните мерки за превенция, необходимостта от анализ на индивидуалните потребности, разтегливите понятия за риск и анонимните сигнали.

Задълбоченият прочит на ЗСУ разкрива, че законът не е създаден за удобството на хората с увреждания, а за това на доставчиците. Този факт проличава ясно още в началото на процедурата – индивидуалната оценка на потребностите се извършва от същия доставчик, който след това ще предостави услугата. При условие, че доставчикът в общия случай е търговец, заинтересован от печалбата си, каква ли услуга ще прецени, че е необходима за „клиента”? Такава, каквато действително му е нужна или такава, каквато той предлага с гарантирано заплащане от държавата/общината?

От друга страна, доставчикът съгласно ЗСУ няма задължение да предостави необходимата услуга на нуждаещия се, нито определени часове за нея, държавата също не гарантира тези права на хората с увреждания – получава се един вакуум, в който гарантирано е само заплащането на доставчика, но не и получаването на реална помощ от конкретния нуждаещ се. Доставчикът има възможност да си подбира „клиентите” – каквито случаи на него е удобно и изгодно да поеме. Държавата образно казано „си измива ръцете” спрямо хората с увреждания и другите нуждаещи се граждани – доставчикът сам решава дали и какви услуги да предостави, ако те изобщо са включени в „Националната карта на социалните услуги”, т.е. ако са заплатени от държавния бюджет (чл. 43, ал. 1 ЗСУ). Ако не се заплащат от държавата или са извън „максималния брой” (чл. 43, ал. 2 ЗСУ), за нуждаещия се остава единствено сам да заплати услугите – и то по цени, които доставчикът сам определя (!) (чл. 48, ал. 3 ЗСУ).  Всеки би могъл да си направи аналог със здравната система с всичките й недостатъци – липсващите направления, материалният интерес на лекарите, случаите на източване на здравната каса, и т.н. Дали искаме да повторим същия опит и със социалната ни система, като я превърнем в пазар?

Финансирането на услугите по ЗСУ не следва нуждата на човека с увреждания, а е на база капацитет, т.е. какви услуги изобщо предлага доставчикът, а не какви и колко са реално използваните услуги. ЗСУ предлага редица „вратички” за източване на държавния/общинския бюджет. Не се предвижда например създаване на регистър на ползвателите на социалните услуги и самите доставчици, с обратна връзка едновременно към потребител и контролиращ орган. В резултат, едно и също лице напр. с увреждане би могло „да ползва“ безброй услуги и да бъде вписано като потребител на различни места, дори без неговото знание.

Безспорно е, че грижата и обслужването на лица с увреждания биха стрували на държавата много по-малко средства, ако се осъществява в семейна среда (която по презумпция е значително по-подходяща и подкрепяща), отколкото в различни центрове, управлявани от търговци. В този смисъл директното подпомагане на лицето и семейството му биха имали далеч по-голям смисъл и полза, за разлика от субсидирането на редица доставчици със съмнителен резултат.

В подкрепа на горното е и докладът на международната организация Disability Rights International („Интернационал за правата на хората с увреждания /ИПХУ/”)[1] от 21.11.2019 г. относно т.нар. „деинституционализация” на децата в България, в който се посочва, че въпреки изхарчените сериозни държавни и европейски средства, това не е довело до подобряване на условията за тези деца, дори напротив. От доклада: „ИПХУ настоятелно призовава властите в България да пристъпят към предоставяне на навременна и адекватна подкрепа, така че да се избегне разпадането на семейства и да се прекрати настаняването на деца– със или без увреждания. Ако семействата получат подкрепата, от която се нуждаят, настаняването на деца извън семейна грижа може буквално да бъде елиминирано.

4. Идеята за „Кодекс за социална закрила

Изявлението, че ЗСУ ще се „инкорпорира в тялото” на бъдещ кодекс никак не би могла да успокои българските родители, дори напротив. Фиктивната му отмяна и повторението на порочните му схеми в друг нормативен акт няма как да го реабилитира пред обществото и да постигне различен резултат. Идеята за подобен кодекс не е нова – неведнъж министър Сачева я е промотирала пред обществото. Включването на такива чувствителни и разнопосочни области под шапката на нов нормативен акт с ранга на кодекс – социални услуги, социално подпомагане, „социална закрила”, „закрила на детето”(!), хората с увреждания, и др., още повече навежда на мисълта за цялостна приватизация на социалния сектор под лозунга на „закрила” на всичко и всеки (независимо от съгласието и нуждите му), делегирана от държавата на чуждофинансирани НПО за сметка на данъкоплатеца. От началото на протестите до сега държим и ще държим на простички правила – семейните отношения се регулират от СК и на свещената територия на семейството и децата държавата няма работа, още повече да делегира измислени права на НПО/търговци! За „закрилата” от престъпни посегателства си имаме Наказателен кодекс. За социалното подпомагане си имаме Закон за социалното подпомагане. За хората с увреждания законодателството би могло да се систематизира и измени в посока реално подпомагане, а не захранване на знайни и незнайни НПО!

В заключение бихме могли да обобщим, че няма и не може да има козметични поправки на ЗСУ. Нарушенията на конституционни права са толкова многобройни и повсеместни, икономическата и управленска логика толкова абсурдна, че единственият възможен вариант е отхвърлянето му и задълбочена преоценка на цялата социална политика и особено тази, свързана с децата и семейството.

Сдружение „Единение за семейството и децата“

13.06.2020 г.


[1] сайт на Disability Rights International (DRI): https://www.driadvocacy.org/new-dri-report-finds-appalling-conditions-in-bulgarias-group-homes/?fbclid=IwAR0eVD-5Cp1wlEd9fOrnklUa2IghFXNFzua5My7g4-AemQ8M5_RHrkYDbwE